Вечният разказ    

... Странният чадър продължи да се разхожда зад сянката на високата скала в дъното на кратера. После изведнъж повърхността се отлепи и полетя на някъде, дали нагоре, дали надолу и накрая се усетих на недопустимата страна на Луната. Бидейки непонятно, всичко това взе, че доби облик на малка светла точица чезнеща в непрогледен розов мрак и в цялата тишина се дочу едно пи-и-п, пи-и-п, пи-и-и-п...

 

 Пи-и-п! Пи-и-п! Пи-и-п! Отворих очи и се изненадах от объркването което се бе настанило в мозъка ми. Огледах се - нищо не видях. Ослушах се - Пи-и-п, пи-и-п! - будилника продължаваше все тъй безцелно да си писука, докато не се протегнах и не стоварих ръката си върху него. Що за сън беше това? Чадъри, сенки, летящи Луни..... Какво ставаше..? Наред с бъркотията в мозъка ми имаше и нещо друго. Опитах се да го проследя и да го разконспирирам. О-о-п! За малко да го хвана, ама на! Нейсе! Закъта се в някой от буферите и там се скри зад прекалено многото насъбрала се информация, като не пропусна обаче да остави зад себе си диря на безпокойство. Поседях така още малко, ровичкайки в всяка една достъпна част на мозъка си, но накрая, разочарован от неуспеха си реших да преустановя всякакви опити да издиря тази малка и притеснителна мисъл. Надигнах се от леглото и....

 ФРА-А-С! Свитки ми се извиха... Как по дяволите се е озовал гардероба над мен?

 - А-у-у-у главата ми! - простенах аз и се измуших от леглото, внимавайки да не повредя гардероба оказал се на доста нетипично за него място.
Още със стъпването на пода усетих, че нещо не е наред. Пода се оказа доста подвижен и докато успея да реагирам, видях как краката ми сочат тавана, а после всичко беше дело на гравитацията...

 ПРАС! Изтръпнах. Дали това което току що се счупи не беше китайската ваза на прабаба ми? Още ми е непонятно защо на мястото на чехлите ми се бе появил чифт летни кънки, но последиците бяха очевидни - лежах на пода в нетипично засукана поза и на всичкото отгоре одеалото бе паднало връз мен... Станах ама нали нищо не виждах (одеалото ми пречеше) и се запътих към вратата, ръкомахайки невротично, опитвайки се да разкарам одеалото от себе си. За жалост вестибуларния ми апарат бе толкова стресиран от цялата тази гимнастика, че бе установил положението ми спрямо вратата с няколко градуса грешка, достатъчни да мина през прозореца вместо през нея... За пръв път разбрах как са се чувстват парашутистите в състояние на свободно падане. Уви обаче, това трая точно толкова, колкото е необходимо на едно тяло да се стовари от втория етаж, право върху предницата на собствения си автомобил... БУФ! Нямах време да охкам. Ядът в мен до такава степен беше обзел разума ми, че взех да крещя истерично:

 - Мътните го взели! Г-р-р! Какво съм ти направил бе, Господи? Какво не е наред със света тая сутрин? И защо колата ми е под прозореца мамка му! Е-й-й! - засилих се и нададох един шут на предния ляв калник -Ду-ум! А-а-а, кракът м-и-и!

 През сълзи и куцукайки се довлякох до входната врата на къщата ми и се строполих до касата й. Сетне треперейки взех да дишам дълбоко. Поуспокоих се малко. Започнах да си преповтарям на ум поредицата от събития случили се през последните няколко минути.

 "Егати!" Мислех си аз. "Що за безобразие е това. Първо ненормалният сън, после гардероба застанал незнайно защо над леглото ми и още по-незнайно защо се саморазправи с главата ми, после гнусната кънка дето ме метна досущ като някой циркаджия и вероятно тя счупи вазата на прабаба ми и накрая за капак, одеалото се оказа източник на непрогледна тъмнина, поради която се стоварих от втория етаж право върху колата, която досега винаги е прекарвала нощта в гаража... Пълно безобразие!"

 Така унесен в мислите си се прибрах у дома, като разбира се, вече си имах едно на ум и бях готов да се защитавам от всеки един предмет в къщата ми.

 По някое време се сетих, че трябва да ходя на работа. Влязох в спалнята и бая зор видях докато успея да изкопча от гардероба светло сивия си костюм. Странното беше, че вече хич не ме вълнуваше как е възможно гардероба да застане в подобно положение. След като успях криво ляво да се вкарам в някакъв по-приличен вид, естествено с цената на две скъсани копчета и сцепен ръкав, излязох от къщи, твърдо решен да не обръщам повече внимание на странните неща които ставаха около мен. Огледах колата си. Цялата предна част на капака се беше вдлъбнала и изпозакривила. Наместих се удобно на шофьорското място и запалих двигателя.

   Едва ли е нужно да споменавам, че след всичко което ми се беше случило през тази сутрин, карах толкова внимателно, че ми отне повече от час да пристигна на работното си място.

   Разбира се, както можеше да се очаква, закъснях , а това не се понрави особено на шефа ми, което личеше по свирепите му заплахи да ме уволни още на същия ден, както и стана де.

   Няма да разказвам какво се случи през работния ден, защото такива тривиални неща, като поливането на един куп официални документи с кафе, и провалянето на най-голямата сделка на живота ми едва ли са от голямо значение.  Важното стана по-късно. Малко преди да си тръгна от работа ми позвъни Ани:

- Бебчо, трябва да ти кажа нещо което едва ли ще ти се хареса.
- Чакай да позная..! Напускаш ли ме?! - избълвах аз, без изобщо да разбирам какво правя.
- А…? Да! От къде знаеш?
- Е, сефте! Само за това ли ми се обаждаш? - казах аз с леден тон. Вече нищо не можеше да ме изненада.
 - Ами, всъщност не. Помниш ли онзи фиш дето го пусна миналата седмица?
- Ахмм, май се досещам. Не печели нали?!
- Напротив! Печели, но аз вече взех парите, Бебчо и не мисля да ги споделям с теб! - Щрак!

 Колкото и да бях спокоен, това вече не можах да го понеса. Хванах телефона и го засилих през прозореца на офиса. Той описа почти правилна парабола и се разби нейде долу из храсталака, вдигайки шумна олелия. Сега като си мисля май именно това накара онази котка да подскочи от ужаси и да претича през платното на близката улица… Чуха се спирачки… После силен трясък… И още един.., и още един. Една автомобилна гума прелетя над зелените площи до шосето и падна на една маса в близкото кафене, разливайки една чаша ананасов сок върху електрическият разклонител, в който в момента една дама си беше включила мобилният апарат да се зарежда… Късо… Искри… Пращене… Пожар!

 Късото съединение стана причина няколко хиляди електрона да напуснат обичайния си път по кабела, понасяйки се във въздуха. Не след дълго един от тях се срещна с един заблуден позитрон, родил се кой знае кога и къде. Резултатът от срещата им беше бурна анихилация, продуктът на която се оказа виртуален фотон, който отпраши нейде из пространство-времето, отнасяйки със себе си цялата информация за безобразията дето се бяха случили през този ден.

 Трудно е да се опише с думи пътешествието на нашия фотон. Но по време на бесния си полет той, ту се показваше в реалното ни пространство, ту се скриваше на сигурно в своята си виртуалност. По време на едно от неговите излизания в реалния свят той се оказа в опасна близост то гравитационното поле на една звезда, която го отклони от праволинейния му път и го запокити към една малка планетка.

  Все още е необяснимо как той оцеля докато минаваше през атмосферата й, но още по-необяснимо е, как малко преди да се вреже в сърцевината на планетата, той попадна в клоните, или по точно в листото на една ябълка, като там отдаде енергията си на първото хлорофилно съединение, което му се изпречи на пътя. Тази енергия бе достатъчна за един от плодовете на ябълката да реши, че вече не му се седи на дървото и трябва да предприеме нещичко. Плодът се откъсна от клона и тупна право върху главата на един дълбоко умислен човек, поседнал под дървото за почивка.

- Ефера внона ем по-а-а-а! (-- - ----- -- -- -- -) - изврещя човекът от изненада.

 На неговия език това значеше нещо от сорта: "Е мерси, че ме омаза така!", но ефектът от тези думи едва ли и сам Господ би могъл да предвиди. Думите се изопачиха от случайно създало се наблизо торсионно поле и то ги запокити на десетки хиляди километри от това място, право до ухото на кротко спящият млад физик, чието име едва ли е нужно да се споменава. Физикът се стресна и се събуди:

  Ах какво прозрение! Ах какво откровение бе получил от Бога! Ама разбира се! Силата е равна на масата по ускорението! Просто като фасул…

   Както се оказа в последствие, една мака част от фразата на човечеца дето си почиваше под ябълката, се бе отделила сама и беше заминала в съвсем друга посока по пространство и по време. Тази част си беше сам самичкото: "-а!"…

  Мрак… Тишина… Абсолютност…. Нещо безкрайно голямо натикано в нещо още по-безкрайно малко. Това представляваше Вселената още преди да се осъзнае и роди. В една единствена точка от нищото бяха наблъскани материята, пространството и времето… Тази точка съдържаше в себе си всички елементарни частици, които щяха да станат основни градивни елементи на цялата материя из Вселената по-късно… Кварки, лептони, бозони и всякакви други такива трудни за произнасяне думички се блъскаха и шаваха "вътре" в тази точка, връхлитаха една върху друга, боричкаха се, а понякога направо се биеха… В цялата тази неспирна вряща супа от елементарни частици и други екзотични неща, съществуваше и още нещо… Това беше една самотна, зародила се незнайно как, мисъл. Тя беше тъй слаба и бледа, че едвам устояваше на жестоките набези на останалите обитатели на странната точка. Освен това мисълта беше някак недовършена. Като че ли нещо и липсваше, нещо което трябваше да и даде крайно завършен и смислен вид. Тя не разбираше какво става около нея. Знаеше само, че има други неща наоколо и това беше…

 "Ха! Какъв танц, какво спокойствие" - мислеше си -а! -  "Само не мога да разбера къде отидоха останалите… Бяхме много, сега съм самичко…. Я-а-а! Като че ли този танц свършва. Май виждам нещо което може да се нарече край, или пък начало... все тая!"

  Мисълта се разшава - нещо изключително става около нея. Като че ли нещо ново се бе пръкнало в точката, но не това озадачаваше Мисълта… Тя почувства, че появилото се е различно…

 -а! усети, че нещо не е наред. До сега никога не се беше чувствало така смазано… Притискаха го от всички страни, блъскаха го, мачкаха го… По някое време като че ли мярна някой себеподобен и се забърза към него… Настигна го и побърза да се залепи за него
Точно тогава мисълта изведнъж се осъзна - почувства, че някак в Нея се надига сила, изпълни се и блесна ослепително:

 "Нека бъде светлина!"

 Този нов облик на Мисълта смути останалите обитатели на точката и ги вкара в пререкания… Крехкото равновесие бе нарушено и всичко експлодира с невъобразима сила… Веднага се обособиха пространството и времето, а елементарните частици се разлетяха из тях на невъзможни посоки…

 Мина се време… Частиците взеха да се скупчват една около друга, като образуваха нови частици. Новите частици, също така започнаха да се скупчват една около друга и образуваха още по-нови частици… Така след многократни скупчваня и образувания, взеха че се появиха звездите, после звездните купове, после галактиките и т.н.

 В една от милиардите галактики, на една от многото звездни системи материата взе, че се подреди така, че стана възможно появяването и поддържането на ново нейно свойство, а именно Разумът!

 Измина още време…  И още…  И още…

 Накрая разумът до такава степен се усъвършенства, че по един или друг начин завладя материята, сътворявайки какви ли не машинарии, сдания и подобни безсмислици… Поведението на разумните единици, естествено никак не можеше да се нарече разумно, но пък това едва ли беше от толкова голямо значение, като се вземе в предид ситуацията в която се намираха Беко"Спек и Сгрууд"Би:

 - Ето, мисля си че успяхме Сгрууд Би!
 - Дам Беко"Спек, Ето че тая купчина безобразни мрежи май ще проработи, най-накрая.

Беко"Спек и Сгрууд"Би, бяха от онези скупчвания на материята при които се наблюдаваше разума в особено големи количества. Те бяха, така да се каже, хора които се занимаваха с разгадаването на най-голямото безобразие, или с думи прости, те бяха физици (или поне аналога на земните физици). Интересното при тях беше, че те двамката бяха напипали нещо извънредно странно и невъобразимо, докато се опитваха да препишат някакъв смисъл в съществуването на Веселената. Бяха открили ново Взаимодействие – взаимодействието на безобразията. Според тяхнат теория, Вселената е добила сегашния си вид (а следователно, родила се е точно такава), благодарение на някакво безобразие породено от някъде-някога-някак. Разбира се, това едва ли може да заинтригува средностатистическо скупчване на материята, в което можеше да се потдържа свойството разум, но въпреки това откритията на Беко"Спек и Сгрууд"Би имаха конкретно приложение - Генератора на Безобразията. Именно над това нещо се потяха двамата хора които се занимаваха с разгадаването на най-голямото безобразие:

 - Е.. Да го пуснем тогава това проклето нещо, че от утре мисля да се отдам на размишления, върху проблема с малиновите близалки (или поне аналога на земните малинови близалки).
- Ами, добре... Пази се, пускам го!

  Сгрууд"Би направи поредица от странни движения, приличащи повече на някакъв ритуал, защрака по някъкви копчета пред него, задърпа  разни ръчки и в последствие замря и впери поглед в безформената купчина апаратура пред него... Нищо не се случваше... След известно време, все още продължаваше да не се случва нищо... Малко по-късно резултатът не беше особено различен... Накрая, двамата хора които се занимаваха с разгадаването на най-голямото безобразие изгубиха търпение и изчезнаха от помещението където се развиваше цялото действие, но:
Пук..... С-с-с-с-с-с-с... Щракс-с-с-с.... зип-зип-зип...
- А-а?
- Бр-р-р-р-р..! О-о, аз ли измислих това..? Бр-р-р-р-р..! Май ми харесва.Бр-р-р-р-р-р-р, б-р-р-р-р-р-р, бр-бр-бр.... Писна ми..! Хъм.?! Мисля..! Това май е достатъчно, за да мога да съществувам. О-ооо, ама аз и усещам. М-мдам - усещам! Я, безобразие! О! Безобразие - хубаво! Интересни са тези безобразия, но защо нишката така им се е накъсала? Защо..? Аз ли? Не..! Не може аз да съм виновен..! Виновен съм..! Ах, но те бягат..!

- Хей! Безобразия! Не бягайте бе! Ей.., ей, ей! Ама не така, не виждате ли какво правите!... Ах, не виждате ли бе?! …

 - Тия са мно’о зле не виждат ли, че прецакват всичко: в беглото възприятие, поредица случайности са накарали кокошките вместо да дават яйца да снасят мляко, пък кравите които са пряко отговорни за последното са се ориентирали към шивашката промишленост! По нататък, на протестен митинг на потресените мисли цари хаос, подткокоросан от безобразните слова на един синьо-зелен, на квадратни кръгчета чадър...

Хаосът неописуемо нараства, а на него не му пука: странният чадър продължи да се разхожда зад сянката на високата скала в дъното на кратера. После изведнъж повърхността се отлепи и полетя на някъде, дали нагоре, дали надолу и накрая се усетих на недопустимата страна на Луната. Бидейки непонятно, всичко това взе, че доби облик на малка светла точица чезнеща в непрогледен розов мрак и в цялата тишина се дочу едно пи-и-п, пи-и-п, пи-и-и-п...